На кого принадлежи планината?

На кого принадлежи планината?

Скалното катерене от призвание за малцина днес е добило широка популярност. Нарастващият брой на практикуващите за удоволствие и тяхната нужда от обезопасени маршрути буди притеснения у някои от добрите катерачи. Въпросът, с какви средства може да бъде изкачена една планина разбунва духовете и в Швейцария.

Форми на релефа като тази цепнатина позволяват употребата на временни средства за осигуряване, които вторият в свръзката премахва след себе си.

Вандали или спасители? Те искаха само да върнат първоначалния облик на планината.

През януари 2012 г. в планинарските форуми по целия свят назрява възмущение. „Безсрамни вандали“ или „Арогантни империалисти“ бяха все още безобидните присъди срещу американеца Хейдън Кенеди /Hayden Keneddy/ и канадеца Джейсън Крък /Jason Kruk/. Други ги приветстваха като герои. Какво бяха направили? Малдите катерачи бяха изкачили Черо Торе /Cerro Torre/ – 3128 м.н.в на аржентино-чилийската граница в Патагонските Анди и при слизането извадили голяма част от клиновете, поставени в изкуствено пробити дупки от първопокорителите*. Те обясниха постъпката си с това, че искат да върнат на планината естествения и облик като това ще я превърне отново в предизвикателство за алпинистите. Тяхната постъпка предизвика многобройни дискусии относно етиката на подобни действия. Един неписан закон в планината гласи, че характерът на един маршрут трябва да остане такъв, какъвто е бил при първото изкачване и да не се променя, поне не и без разрешението на неговия автор.

02

Кулите по западния гребен на Залбит /Salbit/, Швейцария. По трудните маршрути като „Haerzbaragge”, на места гранитът е толкова компактен, че осигуряването може да стане само с болтове.

При това Черо Торе не е кой да е връх. При едно оспорвано изкачване през 1959 г. от италианеца Чезаре Маестри и австриеца Тони Егер върхът придобива особено значение в планинарските среди. Заради бедния на релефни форми гранит и екстремните метеорологични условия се слави като един от най-труднодостъпните в света. При слизането Егер загива, а доказателства за успешно изкачване няма. През 1970 г. Маестри се връща и предприема изкачване по югоизточния гребен, по време на което с помощта на захранвана от компресор бормашина пробива около 350 дупки – в скалата няма естествени места, в които да се поставят скални клинове. Още тогава подобни действия са се смятали за оскверняване на планината. Премахването на тези клинове през 2012 г. разделя катерачната гилдия на два полюса: привържениците оценяват това, че върхът отново ще бъде достъпен само за най-добрите, докато другите смятат, че лош или не, маршрутът е историческо наследство и като такъв трябва да съществува в първишния си вид.

Въпросът, употребата на какви средства трябва да се допуска при изкачването на някой връх е стар колкото и самото катерене. Днес все повече хора смятат, че изкачването трябва да се предприема в „чист стил“ – с колкото може по-малко помощни средства. Във височинния алпинизъм напрмер, това означава без употребата на кислород, носачи и фиксирани въжета.

 

Системата за самоконтрол изглежда е достигнала границата.

При скалното катерене идеалът е свободното преминаване, при което катерачът се придвижва само по естествените форми на релефа и не използва скални клинове и други осигуровки за изкуствени опори. За първото премиерно изкачване на алпийски маршрут се допуска умереното използване на болтове и най-важното – на места, на които няма възможност за осигуряване с временни средства. Последните не остават в скалата: водачът поставя ленти около скални ръбчета или клеми и френдове в пукнатини, а вторият в свръзката ги събира. Те могат да се използват многократно, но изискват опит за използване03то им и не винаги са абсолютно сигурни за разлика от болтовете, които са напълно надеждни ако са поставени коректно.

Противоречията за употребата на болтове по алпийските маршрути не са от вчера. Случаят с Черо Торе е само кулминационния пример за самопреценка, а такива случаи има и в Алпите, например в Доломитите. Или Бергел: след като швейцарците успяха да санират класическия маршрут не само по северната, но и по южната стена с нови болтове, последните незабавно бяха премахнати. Възможно ли е дори в Бергел, където свободата е на почит, да не може да правиш това, което смяташ за правилно?

04

Швейцарският катерач Томас Велти по траверса с дупките на „Маршрута на компресора“ /Kompressorroute/. Клиновете правеха сравнително лесно преминаването на гладките плочи, докато не бяха премахнати през януари 2012 г.

В противоречие на другите разновидности на катеренето, алпинизмът няма установени правила за това как да бъде направено едно изкачване. В Алпите, извън защитените територии и частната собственост, важи правилото за свободен достъп. Теоретично всеки може да катери навсякъде и да създава нови маршрути, по начин, който той самият смята за правилен. В общия случай общността се саморегулира, като признава добре направените маршрути и критикува останалите. Но тази система на самоконтрол изглежда е достигнала лимита си през последните 20 години, през които катеренето добива все по-широка популярност. Занимание за малцина преди, сега с катерене се занимават около два милиона души в Европа. Повечето от тях практикуват в катерачните зали, в които при осигуровки монтирани през малко повече от метър могат да се учат и тренират напълно безопасно. В Швейцари има повече от 40 такива зали за спортно катерене.

Попаднат ли веднъж на скалите те трябва да намалят очакванията си за качеството на осигуряване, още повече ако са на алпийски маршрут, където разстоянията между осигуровките са големи и трябва да се използват собствени средства. Докато в залата често се катери на границата на възможностите, в планината поради високия риск от травми при евентуално падане е добре да се избират по-лесни маршрути. Тук обаче се противопоставя егото. По-често се катерят по-трудни, но осигурени с болтове маршрути, отколкото технически лесни, но изискващи прецизно осигуряване. И когато поради остарелите клинове, маршрутът трябва да се санира, опитът показва, че последният се „осъвременява“ с неръждаеми болтове.

Един от тези, научили много за динамиката на санирането на класически маршрути е катерачът от Цюрих Мартин Шеел /Martin Scheel/. Kато един от пионерите на алпийското спортно катерене през 80-те години създава множество маршрути от най-висока тогава трудност, изискващи прецизна техника, издръжливост и морал. Шеел и неговият партньор пробивали дупки само там, където е абсолютно необходимо, а навсякъде другаде се осигурявали с клеми и френдове. Заедно с Грегор Бенизович /Gregor Benisowitsch/ през 1980 Шеел прокарал маршрута „Supertramp” /12 въжета/ по гладката северна стена на на Grossen Bockmattliturm, в швейцарската долина Wagital. Като един от първите алпийски маршрути с трудност 8 UIAA, той има особено значение в историята на свободното катерене.

През 2005 г. Шеел бил попитан от катерачи дали трябва да се санира маршрута, тъй като някои от клиновете били в лошо състояние. Той се съгласил старите болтове да бъдат заменени с нови. Всичко изглеждало наред, докато той не научил от приятели, че са поставени множество допълнителни болтове и маршрутът е загубил приключенския си характер. За изкатерването на Супертрамп вече не били нужни джаджи.

07

Катеренето през лятото по Южното ребро на Залбит /Salbit Südgrat/, което от класика се е превърнало от в развлекателен маршрут заради употребата на болтове

 

През 2009 година трима катерачи с инсрументи поели към северната стена. След разговор с авторите на маршрута и водейки се от оригиналната схема те премахнали 28 излижни болта, замазали дупките и така възстановили първоначалния характер на тура. През 2013 г., повече от 30 години след премиерата, Шеер изкатерва маршрута, макар и като втори, и споделя, че е благодарен за повторното саниране. Човек не може да не забалежи радостта, упоритостта и уменията с които следва тесните цепнатини по стената. Той олицетворява един вид авторското право на първопокорителите, което е толкова по-характерно, колкото по-важен е маршрута за катерачния свят. Символичните маршрути не бива да се разрушават „Стойността на тези изкачвания не е само в техническата трудност, но и в тяхната дързост и сериозен характер. Те са едно завещание за катерачния свят.“

За 53-годишния катерач, който днес живее в Хур и има рекламна агенция, допитването до авторите трябва да бъде задължително при санирането на някой маршрут .

При пеокарването на нови маршрути и екипирането на обекти трябва да се обърне внимание на това да има място за всички форми на катеренето. Прокарването на спортни маршрути твърде близо до традиционни такива, както и пресичането им променят характера на последните. Швейцарският алпийски клуб SAC е определил насоки при прокарването на нови маршрути и санирането им, но това смята Шеел не е достатъчно. Според него трябва да се създаде Етична комисия, съставена от местни представители на SAC и природозащитна организация като Mountain Wilderness, която да определя кои маршрути трябва да се обновяват и кои райони трябва да запазят естествения си облик. Само тогава може да сме сигурни, че и за бъдещите поколения разнообразието от маршрути ще се запази.

06

На какво бихте поверили сигурността си – на един стар скален клин, останал още от премиерата и най-вероятно корозирал в основата или на един нов неръждаем болт?

Колкото до сегашното развитие на Алпинизма, Шеер съжалява, че всичко е подчинено на комерсиализма. Той не одобрява, когато гидове преосигуряват класически маршрути, за да могат да извеждат повече клиенти. SAC от своя страна се борят за едно почтено обсъждане на интересите между спортните, алпийските катерачи и професионалистите. В утвърдените насоки за нови турове и санирането на стари трябва да има диалог между отговорните органи, експерти и местните катерачи. „Най-важното е да се говори с хората на място“, казва Рене Кистлер, президент на SAC – Zindelspitz, в която попадат и стените на Бокматтли.

Един експанзивен болт, между 80 и 120 грама неръждаема стомана разпалва дискусии още от 1968 г., когато Райнхолд Меснер ги нарича „Смърт за невъзможното“. В Британия, където традиционното катерене е издигнато на пиадестал, колегите им от Швейцария са омаловажени до „увеселителни катерачи“, едно понятие, което произлиза от спортния катерач от Берн Юрг фон Кенел. През 1992 г, той издава гидовника „Швейцарско удоволствие“, който съдържа списък с ненатоварващи, добре осигурени турове от средна категория на трудност и до голяма степен допринася за бума на спортното катерене тогава.

08

30 години по-късно все още отвесна и гладка: Мартин Шеел /53год./, при повторението на своя премиерен маршрут „Супертрамп“ по северната стена на Großen Bockmattliturms

По данни на SAC в Швейцария броят на пробитите дупки е 6 цифрено число. Но никой не може да отрече позитивните последици от този факт: Статистиката на SAC за нещастните случаи показва, че риска от инциденти на добре осигурените алпийски маршрути е изключително малък. От друга страна преди е имало повече инциденти при които загива цялата свръзка вследствие на недобрата осигуровка.

Както Мартин Шеел, така и Ули Щек, познат със скоростните си изкачвания и покорител на Южната стена на Анапурна, смята че в планините трябва да има място за всички – от катерещите за удоволствие, до търсещите риска. Всеки трябва да решава сам за себе си дали иска да изкатери някой лежерен тур за да си почине от напрегнатата работна седмица или да опита силите си с един по-ангажиращ маршрут. При това Щек дори не е толкова голям противник на употребата на болтове. За него тя има своето право. „Постиженията в катеренето днес са възможни единствено благодарение на това, че се употребяват болтове и катерачите могат да си позволят да падат безопасно“. Казва швейцарецът.

09

Ключовото място в гормата част на „Supertramp”: Колкото по-малко клинове оставят катерачите при премиерата, толкова по-ангажиращ е маршрута.

При собствените му премиери той следва правилото да използва болтове само на места, на които няма друг начин за осигуряване. Както например през 2001 г., при прокарването на маршрута „Младият паяк“ по северната стена на Айгер, дълъг 1800м и минаващ покрай левия крак на Паяка /леденото поле в горната част на стената/. На много от пасажите по този психарски маршрут бормашината влиза в действие. „Когато става въпрос за някоя надвесена плоча с удоволствие слагам болтове и катеря трудния пасаж вместо някоя по-лесна и ронлива цепнатина в съседство. Тук става въпрос за техническите изисквания. Прокарването на такива директни линии би било невъзможно без болтове“.

Щек не е искал разрешение за това. „Планината не принадлежи на никого“, казва 37-годишния катерач. Но точно за това човек трябва да се опита да развива катеренето по начин, отговарящ на етичните норми на времето. Преценката на Щек за собствеността обаче, със сигурност е погрешна: по закон планината принадлежи на кантона в който се намира. Гражданският закон в швейцария гласи, че върху негодна за земеделие земя, защитена или с друг статут, не може да има частни претенции и за нея се разпорежда съответния кантон.

010

Осигуровките трябва да подхождат на релефа на скалата: Ули Щек използва скален клин по един нов маршрут на Северата стена на Айгер /вляво/, Юрген Бисиг поставя болт на Chalchschijen /Maderanertal/

Единственият известен случай при който се прилага този закон е през 1936 г., когато четирима катерачи загиват на Северната стена на Айгер, на 24 юли управниците на кантона Берн забраняват последващите изкачвания на стената. Причината за такава забрана може да е например за опазване на природата, но така или иначе тя е вдигната четири месеца по-късно.

За разлика от суверенитета на планината, използването и от алпинистите не е уредено от закона. За разлика от прокарването на нов маршрут, за осигуряването му не е нужно одобрение от държавата.

011

При повторението на „Supertramp” през 2013 г., Томаш Велти използва основно джаджи.

Както при всяко правило, така и това има изключения, възможни благодарение на вратичка в закона, която позволява на обществото да предяви претенции за собствеността. Така например през 1994 г. по преценка на федералния съд общността на Цермат е призната за собственик на швейцарската страна на върха. Италианската страна пък принадлежи на 3 фамилии , защото в Италия земята над 2800 м.н.в. принадлежи на този, който притежава съседните пасища.

Leave a Reply